Как да реагираме, когато детето се страхува от училище?

„Не искам да ходя на училище!“

За един родител това изречение може да звучи като обикновено детско нежелание да стане рано, да учи или да се раздели с телефона и игрите. Понякога обаче зад него стои нещо много по-съществено — страх, несигурност, притеснение от грешки, трудности с връстниците или усещане, че детето не се справя.

Затова първата стъпка не е да убедим детето, че „няма от какво да се страхува“, а да разберем от какво всъщност се страхува.

Страхът не е каприз

Когато детето отказва да ходи на училище, плаче сутрин, оплаква се от болки в корема или главата или започва да се тревожи още от предишната вечер, не е добре автоматично да приемаме поведението като инат.

За детето преживяването е реално, дори причината да изглежда незначителна за възрастния.

Фрази като:

„Няма от какво да се страхуваш.“
„Всички ходят на училище.“
„Стига си се лигавил.“
„Трябва да си смел.“

обикновено не премахват страха. Понякога дори карат детето да се чувства неразбрано и да спре да споделя.

По-полезно е да кажем:

„Виждам, че ти е трудно. Искам да разбера какво те притеснява.“

Така детето получава най-важното първо послание: „Мога да говоря с мама и татко за това, което ме тревожи.“

Опитайте се да откриете причината

Страхът от училище може да има много лица.

Детето може да се притеснява от:

• раздялата с родителя;
• нова среда или нов учител;
• труден учебен материал;
• страх от грешка или лоша оценка;
• подигравки или конфликти с други деца;
• чувство, че няма приятели;
• прекалено високи очаквания;
• промяна в класа или училището;
• конкретна случка, която го е разстроила.

Затова вместо общото „Защо не искаш да ходиш?“, понякога е по-лесно да зададем конкретни и спокойни въпроси:

„Кое е най-трудното нещо в училище?“

„Кога през деня ти става най-неприятно?“

„Има ли нещо, от което се притесняваш в междучасието?“

„Има ли човек в училище, с когото ти е трудно?“

Важно е разговорът да не прилича на разпит. Понякога детето ще разкаже повече, докато рисува, играе или пътува с родителя, отколкото когато го поставим лице в лице с въпроса: „Кажи ми какво ти е.“

Не обещавайте, че „всичко ще бъде наред“

Когато детето се страхува, естествената реакция на родителя е да го успокои:

„Нищо няма да стане.“

Но ако детето вече преживява силно притеснение, това може да не му помогне.

По-полезно е да му дадем усещане, че няма да бъде само в трудната ситуация.

Например:

„Не знаем точно как ще мине утрешният ден, но ако нещо те притесни, ще го обсъдим и ще търсим решение заедно.“

Това не обещава невъзможното. То изгражда доверие.

Не превръщайте училището в наказание

Понякога, когато детето отказва да ходи на училище, родителят реагира с наказания:

„Ако не отидеш, няма телефон.“

„Щом не искаш училище, няма игра.“

Този подход може временно да принуди детето да изпълни задължението си, но не решава причината за страха.

Ако зад отказа стои реален проблем, той няма да изчезне с наказанието.

По-добре е родителят да покаже, че училището е част от ежедневието, а трудностите в него са нещо, което може да бъде обсъдено и преодоляно.

Говорете с учителя

Родителят не е длъжен сам да открие отговора.

Ако детето споделя, че се страхува от определена ситуация, има затруднения с ученето, чувства се изолирано или поведението му рязко се променя, разговорът с учителя може да даде важна информация.

Учителят вижда детето в среда, която родителят не може да наблюдава ежедневно.

Добре е разговорът да бъде насочен към решението, а не към обвинението:

„Забелязвам, че детето ми изпитва силно притеснение, свързано с училище. Можете ли да ми помогнете да разберем какво се случва?“

Помогнете на детето да се подготви

Предвидимостта често носи спокойствие.

Ако детето се страхува от ново училище или първия учебен ден, можете предварително да разгледате маршрута, да поговорите за това как ще протече денят, да подготвите раницата заедно и да обсъдите какво ще се случи.

При по-малките деца може да помогне и играта.

Направете малка игра на „училище“, в която детето може да бъде ученик, учител или дори директор. Чрез играта то може да проиграе ситуации, които иначе му изглеждат страшни.

Не изисквайте детето да бъде „смело“

„Бъди смел!“ звучи като окуражаване, но понякога детето го чува като:

„Не трябва да се страхувам.“

А страхът е емоция, която не можем просто да изключим.

По-полезното послание е:

„Може да те е страх и въпреки това можем да направим следващата малка крачка.“

Това учи детето, че смелостта не означава да не изпитваш страх. Означава да можеш постепенно да се справяш с него.

Кога трябва да потърсим допълнителна помощ?

Ако страхът е силен, продължава дълго време, пречи на посещаването на училище или е придружен от значителни промени в поведението, съня, храненето или ежедневното функциониране, е добре родителят да потърси помощ от училищния психолог, педагогическия съветник или друг подходящ специалист.

Особено важно е да се реагира, ако детето сподели за тормоз, заплахи, насилие или друга ситуация, в която не се чувства в безопасност.

Тогава въпросът не е как да го убедим да бъде по-смело, а как възрастните могат да направят средата по-сигурна.

Най-важното: детето трябва да знае, че не е само

Понякога родителят търси перфектната реплика, която магически ще премахне страха.

Такава реплика няма.

Има обаче нещо много по-силно — присъствието на възрастен, който слуша, не омаловажава чувствата, не се присмива и не обвинява.

Детето трябва да знае:

„Мога да ти кажа, когато ме е страх.“

„Ще ме изслушаш.“

„Няма да се справям сам с всичко.“

„Ще търсим решение заедно.“

Защото целта не е да отгледаме дете, което никога не се страхува.

Целта е да му помогнем да разбере, че страхът може да бъде споделен, трудността може да бъде преодоляна и винаги има възрастен, към когото може да се обърне за помощ.