Японците знаят все повече за България и обичат да посещават страната ни

Бъди позитивен, каквото и да ти се случва – в тези думи се корени оптимизмът на сънародника ни Цветан Димов, чийто живот дотук е достоен сюжет за роман или екранизация. Роден в София, той живее у нас до 12-годишен, когато с родителите си, лекари, заминава за Япония. Освен културния шок, който преживява, попадайки в изцяло японско училище, Цветан трябва да свикне и с промяната на начина, по който се обръщат към него. Наричат го Цубетан, тъй като в езика липсва буквата "в" и японците не могат да я произнесат.

"Отне ми три-четири месеца да науча двете азбуки, с които си служи езикът им – хирагана и катакана. Грешката беше, че започнах да уча от катакана, която се използва само за чуждици и чуждестранни имена – спомня си Цветан. – В един момент осъзнах, че нищо не мога да прочета, освен собственото си име и надписа на кофичките за кисело мляко – "Бургария". Когато ме питаха откъде идвам, аз повтарях тази дума и всички се смееха, защото не можеха да си представят, че идвам от кофичката мляко.

За да научиш японския език, трябва да разбереш културата и начина на мислене на хората. Едно от първите неща, с които се сблъсква българинът са двете лица на японците, които те наричат с различни имена – тате мае и хом не. "Тате мае" е начинът, по който трябва да се държиш пред обществото, за да не засегнеш никого, а "хом не" е онова, което мислиш реално за съответния човек.

От Цветан Димов разбираме, че в многомилионната японска столица има интерес към езика и културата на малката ни балканска страна. Все повече стават японците, които учат български език, който със сигурност не е от най-лесните за чужденците. В азиатската страна се организират дори конкурси по ораторско майсторство на български:

"От миналата година българското посолство в Токио започна да организира конкурси по ораторско майсторство на български език за японци. Има два университета – на северния остров Хокайдо и в Токио, където се преподава български език и японците вече са започнали по-детайлно да изучават нашата култура, език и начин на мислене. Обичат да идват на екскурзия в България, има и такива, които вече живеят у нас. Любими места в България за тях са Белоградчишките скали, Рилския манастир, Боянската църква, Варна, Бургас, Смолян и Родопите. Но конкурсът по ораторско майсторство на български е уникален."

Тъй като България се намира на същия паралел със северния остров Хокайдо, японците знаят, че у нас също могат да карат ски, а и доста учители по ски в страната им са българи.

За известно време в Токио, Цветан работи като продавач на български розови продукти – масло, вода, ракии и вина. Признава, че японците са впечатлени от натуралните ни продукти и отдавна знаят повече за България, извън киселото мляко, виното и сумо легендата Калоян Махлянов Котоошу.

Цветан от своя страна става майстор в калиграфията и дори може да преподава. Казва, че да си учител е призвание.

"Първият ми сблъсък с оризовата хартия беше в училище – казаха ми да държа ръката си под ъгъл 90 градуса във въздуха, да не се притеснявам, че ще правя грешки и да бъда концентриран. Четката не се държи като химикалка и се рисува със замах. Освен това винаги се пише върху гладката страна на оризовата хартия, защото върху грапавата, всичко се размазва, така че винаги преди да пишеш, пипваш страната на хартията  пред теб – съветва ни Цветан и допълва: – Важно е човек да рисува със сърце, а и на мен, докато учех у нас, ми се отдаваше изобразителното изкуство. Самият японски прилича на изобразително изкуство с толкова много йероглифи. За да четеш вестник, трябва да знаеш двете азбуки с по 50 букви и около 2500 йероглифа, но и да имаш добро асоциативно мислене и да може да отгатнеш какво иска да ти каже човекът отсреща."

Някои японци са доста суеверни, макар да са вярващи будисти, шинтоисти, а половин процент са християни. Там животът също не е лесен, казва българинът – има голяма инфлация, живее се на кредит, родителите нямат достатъчно време за децата и е прието, че животът ти започва едва, когато се пенсионираш. Затова напоследък все повече японци се преселват някъде из Европа, с цел да нямат толкова стрес – разказва ни младият мъж, чиито живот досега е поделен между Европа и Азия.

През 2020 година Цветан се завръща в родината и решава да помогне на българските деца, живеещи в Япония да поддържат връзката с България. Тогава, заради пандемията всичко е затворено, а липсва и неделно училище, в което те да поддържат жива връзката си с българския език и култура, затова Цветан се свързва със създателя на платформата "Уча се" Дарин Маджаров с молба да предостави достъп до нея за тези ученици в Япония. Той откликва и така се появява онлайн училището "Сладкопойна чучулига", което съществува до появата на неделното училище "Васил Левски" към българското посолство в Токио.

Днес Цветан живее в София, работи с двата езика – български и японски, и не скрива, че е съумял сравнително лесно да намери реализация, включително с помощта на инициативата "Bulgariawantsyou", която в последните години допринася за връзката между работодатели в страната и млади българи зад граница.

При завръщането си преди шест години обаче не минава без т.нар. обратен културен шок. Какво го изненадва в България?

"Понякога аз може да изглеждам по-свеж и лъчезарен от останалите, които срещам и да им се струвам странен на хората. Освен това в Япония няма бездомни котки и кучета – общините ги прибират и се грижат за тях. Имах нужда от време да свикна и с движението, тъй като там автомобилите са с десен волан, в лявата лента, а тук сме с ляв волан, в дясната лента, но разбрах, че в България най-важното е да мислиш "извън кутията", да имаш по-голямо въображение и да не се притесняваш. И все пак мисля, че в София се шофира по-трудно, отколкото в Токио."