Българи, албанци и гагаузи съжителстват в сговор в украинското село Каракурт

Под сянката на достолепно дърво, там някъде в степите на Бесарабия, няколко жители "гълчат" един с друг. В селския двор се носи реч топла и мека като полъх от минало време, когато преселници от българските предели донасят език, традиции, спомени и завещават памет. Намираме се в Каракурт, някогашно Жовтневое, в Одеска област на Украйна.

"Моето родно село е уникално, защото в него живеят хора от различни националности – албанци, българи и гагаузи. Те се разселили тук през 1811 г.  В началото гагаузите били на улица "Заречная", на втората улица – българите, а на по-горните улици се населявали от албанците. В началото не се женeли помежду си, но минавали години и започнали да създават смесени бракове..." С тези думи Анна Жечева-Зубрицка ни потопява в атмосферата на място, в което къщите изглеждат спретнати, улиците чисти, а всяко стръкче – подобно на хората, неприкосновено под слънчевите лъчи.

В своя документален филм, показан в зала “Зимна градина” на столичния Национален етнографски музей, авторката разказва за многообразието от националности и мирното съжителство на хората, както и за умението им да общуват на различни езици. Самата тя пази паметта за минало, което се вписва в колективната история на Каракурт.

"Преди повече от 200 години двама братя и една сестра от фамилия Жечеви напускат родното си село в Сливенски окръг (Югоизточна България – бел. ред.)– разказва Анна Жечева. – Те били млади и още неженени – момчетата на 18 и на 16 г., а момичето – на единайсет. Техните родители ги изпратили в друга земя, за да спасят живота им и да продължат рода така, както написва Нико Стоянов в легендарното стихотворение:

"Напуснал свидните Балкани

не за да търси лек живот,

а българин да си остане

и да опази своя род."

В моя род и в нашето село българите напускали родината и отивали там, където имало празни земи, където им давали възможност да си създадат дом – да построят своите къщи и да отгледат своето потомство."

Българите, албанците и гагаузите се преселват в Каракурт от различни краища на България – най-вече от Добруджанския край и от Сливенско и Ямболско. По това време всеки народ говори на родния си език, всички изповядват православната християнска религия и спазват своите традиции и обичаи. След години, когато започват да се женят помежду си, празниците, традициите и обичаите се преплитат. А за да се разбират помежду си, научават езиците на другия и разговарят на всички тях и до днес.

"Във филма исках да покажа как в едно семейство могат да живеят и българи, и гагаузи, и албанци, да общуват и на трите езика, да спазват и трите култури, да се радват един на друг и да не забелязват тази разлика – продължава Анна Жечева. – Просто когато се седи на една маса и се разказва нещо, семейството минава от един език на друг и това не се забелязва, защото всички го разбират. Така е и с комшиите, които излизат и на улицата си говорят – през последните години включително на украински и руски. Това е феномен."

Днес в Каракурт официално пребивават около 2300 души. За съжаление, половината вече ги няма в селото – напуснали заради войната, която четвърта година опустошава тяхната страна. Много от хората, предимно младите, в момента градят нов живот в България. Останалите поминуват дружно, споделяйки една земя и обща съдба. Изкарват прехраната си предимно от земеделие, животновъдство и строителство, а на празници всички се събират около трапезата.

Един от символите на Каракурт е т.нар. Музейна стая, в която експонатите ни връщат в миналото. "Тази стая е сърцето и душата на нашето село", казва Анна Желесчева, директор на Дома на културата и една от героините във филма. На мястото, което ръководи, често се събират хората, за да играят хоро, без значение дали са българи, албанци или гагаузи.

“Преди 200 години нашите предци дойдоха тук, в тази земя, и я направиха цъфтяща, красива, много добра – добавя тя. – А сега нашите деца отиват в България, там се учат, там създават нови български семейства, там остават да живеят. Днес аз говоря на гагаузки, български, украински, много добре знам албански, защото мъжът ми беше албанец. Много хора се чудят как ние знаем пет езика, а за нас е много лесно."

В селото работи и Българо-украински културно-образователен център "Медиа", създаден от етнически българи, наследници на някогашните преселници от нашите земи. Той разполага с мрежа от неделни училища, в които работят общо 92-ма преподаватели, завършили най-добрите университети в България, Украйна и Молдова.

"В село Каракурт наистина работи този център начело с Екатерина Гержик, която инициира създаването на неделното училище – казва още Анна Жечева. – Неговият директор Александрина Попова много активно води тази дейност, провеждайки уроци по български език, литература, история. По-рано в училището в нашето село не се учеше редовно български език, затова и неделното училище е много хубаво за децата. То се посещава от около 150 деца още от четири-пет годишни в детската градина до ученици в 11 клас."

Подрастващите посещават също танцови и вокални състави, студии за художествено творчество. Всяка година участват в обучителни семинари за квалификация в България и печелят награди в различни международни конкурси, олимпиади и фестивали.

Малки и големи днес по нищо не се различават помежду си – мултикултурни и многоезични, те живеят в мир и съгласие и с гордост споделят, че макар да са потомци на три различни народа, са единни и еднакво близки по дух.